Като изляза, не ми се прибира.
Като се прибера, не ми се излиза.
Нещо трудно ми стана движението. А, не. На краката нищо им няма.
Разума нещо се е запънал на едно място. Не знае какво иска.
От проклетия ще е.
Дали човек се променя?
Нещо го променя.
Или губи желание.
Може би времето си е извадило пръчката. Пък аз не знам де да се свия.
Или, де е моя дом.
Вънка е свободата. Но, няма барикада. Няма убежище. Няма топлина.
Вътре има всичко. Но пък няма свобода.
Иначе се улавям да укорявам другите. Но и аз съм същата главна буква. Същата точка за разпиляване. Същия трън. И същата тоалетна хартия. За някои.
Някой усещал ли е да е съвсем сам.
Но наистина. И ей така да иска да си удари главата в стената, за да му дойде малко разум. Но да усети, че няма стени.
Това не е свобода. Не дупка.
Някакво нищо.
Но да излиза.
Сам със своята сянка. И да започне да я рисува наново. Винаги различна.
Да не го познаят другите